Станка Пенчева

Цената на доверието

Така съм създадена,

Че предпочитам

Да се усмихна, вместо да се намръщя,

Да погаля — вместо да ударя,

Да повярвам — щом ме погледнат в очите.

Много пъти са ме лъгали.

Дори най-скъпите, най-близките.

Обичта ми са тъпкали

С думи са ме оплитали —

И пак ме гледаха в очите.

Може още сто пъти да ме излъжат.

Нека.

Едно не искам: заради стоте измами

Веднъж да не повярвам само

На очите, които наистина

Са били искрени.

Опис на вещи

Ако, не дай си боже, моят час ме настигне

Сред леден площад, сред улица гореща —

Ще вдигне някой мрежата с хляб и книги,

А служебното лице ще опише моите вещи.

Писалка. Не златна.

От употреба изтрита.

Тя пишеше „Мили.“

И: „Възразявам. Не съм съгласна.“

Портмоне. Констатирахме, че парите...

Парите ли? С тях бяхме наясно:

Знаех цената им и знаех да ги пилея.

Ключ секретен. И от кутия на поща.

Моят дом. Със цветята, с мушичките в полилея,

Със кратките дни и с дългите нощи,

С едно момиче, без което е пусто и скучно,

С една снимка на мъж върху скрина.

И в едно чекмедже — половината живот заключен...

Намерихме стари билети —

За влак, за кино...

Колко път през живота си пропътува!

На тръгване трептях от очакване цялата

И от радост звънтях — че се връщам.

До ново отплуване.

...и дреболии: гребен,

парфюм, огледало...

Не бях хубава. Но обичана бях. До края.

До последната, недовършена мисъл.

Тук описът свършва. Печат.

И човекът не знае,

Че всъщност живота ми е описал.

Балада

Исках да стана

търсач на подземни води,

да улавям неуловимото —

тъмното дишане на водата,

трептенето на ултразвуците —

додето лесковата пръчка

сама заиграе в ръцете ми.

После поисках да стана

търсач на подземни чувства —

на затрупани с камъни отчаяния

и радиоактивни страсти,

на детински бъбриви радости

и бездънни кладенци от мълчания.

Копах весело, като на игра.

После ме жегна съмнение:

все откривах води

ту блудкави, ту горчиви.

После —

изворите се дръпнаха надълбоко...

Паднах ничком

върху изгорялата пръст.

И чух:

някъде много, много отдалече,

от самата сърцевина

водата насмешливо рече:

— Още ли искаш да търсиш,

търсачо на подземни води?

Дарбата на търсача

е незарастваща рана,

неопалима къпина,

недостижимост

и несвобода.

Още ли искаш да търсиш?

— Да. Да!

Внезапно

Спасявам си душата.

Използвах за алиби старостта

и се оттеглих —

в спомена,

в природата,

в пхриятелството

в книгите...

(Нали светиите отшелници

са били грешници на младини!)

Спасявам си душата.

Изключвам телефона.

Изключвам телевизора,

когато блъвне във лицето ми

човешка кръв и пещерна омраза,

когато почнат да ме давят словеса

звънтящо кухи,

самовлюбени,

лъжливи,

когато чуя как води и лесове,

зверчета и деца,

дори и риби

пищят до небесата...

Спасявам си душата.

На края на града.

На края на живота.

И само сутрин,

между съня и будността,

внезапно

усещам тялото си младо,

духа — непримирим и горд,

и ми се струва —

ей сега ще блесна,

ще се стоваря, справедлива сато меч,

над този мръсен свят!

Или ще го целуна,

и той — току що сътворен —

невинно ще ми се усмихне...