Станка Пенчева
***
Не мога като злато да те заровя,
kато пръстен на ръката си да те нося,
пия с виното и тънка отрова –
ще дойде след мен
друга някоя дългокоса.
Не мога с девет ключа да те заключа –
все някога сърцето ти ще изстине.
Едно те заклевам –
каквото и да се случи,
не докосвай отминалото!
Не смей да я водиш по пътеките,
нашите,
осеяни от есенна шума;
не й давай глътка от своята чаша,
не й казвай в ухото същите думи.
Оная песен беше на двама ни –
оная песен беше само наша,
нека глуха тя да остане
нека онемее, нека!
И онова място, на дясното ти рамо –
то е мое, сега и навеки.
Нищо наше, и най-дребното –
ти не повтаряй!
И да спя – насън отчаяно ще извикам.
Мъртва ли съм – гръм ще удари...
Не ме замествай с друга никоя,
С друга никоя.
ХУБАВО Е ВСИЧКО ДА СВЪРШВА НАВРЕМЕ
Хубаво е всичко да свършва навреме –
да напуснеш рано огнището,
преди огънят да е станал на пепел;
От трапезата да станеш рано –
за да не събираш после трохите;
И да отвърнеш очи,
преди другите очи да изстинат.
Не обичам да гледам сухи цветя
и празни чаши…
Не ме докосвай никога без обич.
***
Остави ме най-после сама!
Цял ден вървиш след мене –
когато мълча и когато говоря,
По улицата и у дома,
от мига на събуждането
до мига на съня…
Усещам те, без да те виждам.
Знам какво ми казваш,
макар че не чувам гласа ти.
Ще избягам от теб!
- Да остана най-после сама –
Без твоите ръце в ръцете ми,
без твоите очи в очите ми,
без твоята душа – в моята;
Тогава ще си поема дъх,
ще спусна клепачи –
да си почина най-сетне от теб,
дето цял ден вървиш по петите ми…
А когато отворя очи,
най-напред ще попитам:
“Къде си?
Не ме оставяй сама!”
***
Искам да те имам целия:
да са мои
всичките двадесет и четири часа
в твоето денонощие;
Аз да срещам първия ти поглед
сутринта;
Мен да парят със възторг и страх
мислите, пред друга неизречени;
Да въставам срещу твойта упоритост –
и като след бой да се предам
на победителя.
Искам да те имам целия:
все едно
дали си винаги със мене,
все едно дали се срещаме набързо, в кратък миг
(като облаци в безкрайното небе,
от чието срещане светкавица се ражда),
все едно –
стига, като се погледнем,
да се видим чак до дън душа;
и като сме така далече,
че съм цялата тъга и пустота –
да те нося в себе си
като сърце туптящо
и да знам,
че си изпълнен с мен
като със слънце;
и когато ме целунеш
с устни сухи и горещи –
да се завърти вселената
и да изгоря на пепел.
Много ли те искам?
***
Зная, че чувството не е вечно.
Но паметта е по-дълга от чувството.
Твоето бягство ще е напусто –
аз съм в теб като в камък изсечена.
Където и да идеш, с когото и да бъдеш –
ще те ударят нечакано, като мълнии,
минали мигове, с мене препълнени.
Да ме помниш ти си осъден.
Ти не знаеш с колко нишки си вързан.
Аз не моля.
Нито пък бързам.
Нежно плета свойта мрежа изкусна
