Петя Дубарова

Петя Дубарова

С дъжда

От спуканите вени на небето

потича неспокоен и студен,

съзира ме, заглежда се във мен,

с езици хладни близва ми лицето.

Той ту се свива в локва пред нозете,

треперещ като коте от вода,

ту бяла електрическа звезда

във него се оглежда като цвете.

Заслушвам се и чувам как над мене

със капки черни като вишнев сок

той удря по циментовия блок

и нещо му говори със звънтене.

Във тази нощ сама съм в тъмнината,

но нищо не навява самота,

защото е изкуство под дъжда

да можеш да говориш със водата.

1978

До утрото

Един далечен фар, като око на гларус,

напълнено със морска светлина,

повика ме при себе си.

Не зная -

да ида или тука да стоя.

Поглеждам към морето.

То люлее и себе си, и хиляди звезди

като златни отпечатъци от пръсти...

То моли ме при него да стоя.

Усещам как и мидите под мене

черупки и треви са ми постлали.

"Постой при нас! Със теб ни е добре!

Ний всички морски тайни ще ти кажем."

Къде да ида?

Толкова неща ме викът или молят да остана.

Дали при фара или тука да стоя

и с мидите добри да разговарям?

Дали със гларусите бели

или с чайките

да дишам на небето ветровете?

Дали пък да отида там, при рибите,

за да ми покажат своето плуване?

О, тука ще остана чак до утрото

и тихо ще изслушам този разказ

на мидите, постлали гърбовете си.

Не ще забравя да целуна фара

по челото, препълнено от блясъци.

Аз своето присъствие на птиците

поне до утрото ще предоставя.

Не ще обидя аз със отказ рибите

и с тях до утрото ще поиграя.

Сливане

Нощта дойде и корабите-замъци

целунаха със светлини морето.

Запалиха го жълтите им пламъци

и стана то като от огън взето.

Те пясъците бели зацелуваха

и топло електричество им вляха.

До будното пристанище доплуваха

и в неговото светло се преляха.

То стана като мида-черноморница,

на бисери стотици светлината

затворила в плътта си животворница,

на звуци и на светлини богата.

И чувствам - на пристанището блясъка

превръща ме във водорасло нежно,

посажда ме завинаги във пясъка

с очи, с ръце към морската небрежност.

Нощ над града

Когато нощем улиците жадно

на стъпки хиляди шума изпият,

изгрява месецът и става хладно.

Студени струи плажовете мият.

И месецът, като крило на птица,

небето, звездното, гребе нататък

и всяка от звездите е зеница,

в морето скрила своя отпечатък.

Помислило за риби то звездите,

ги люшка като корабчета златни,

поемат ги в ръцете си вълните

и скриват ги във свойта необятност.

Настроение

Препъна се във облака небето

и падна като купола на храм.

Извика нещо с писък самолетен.

А после аз видях, сърдит и ням,

как нощен дъжд приведен подковава

на облака изрязания ръб.

И синя радост в мене разклонява

короната си, мощна като дъб,

защото като палава минута,

внезапно грабната от дълъг ден,

живея аз от никого нечута,

а цялото небе живее в мен.

Докосва ме сънят

Замислени комините

от жарките си дробове

издухват пепелта

на пламъците, сините.

И тъмни като гробове

изпиват есента.

Бездомни като рибите

се гонят листи есенни,

пияни от дъжда,

заболи смешно фибите

на жилките си, песенно

се люшкат на стада.

Прозорците нехайно пак

изхвърлят светлините си

във локви и асфалт.

Луната като златен рак

се движи сред звездите си

с петна като от кал.

И цяла нощ бих гледала

дървета като вилици

и есенна луна,

но с пръстите си медени,

красив като измислица,

докосва ме съня.

След сянката

Във сините вълшебства на града

потапям се, замислена и няма,

причаква ме зад ъгъла дъжда

и близва ме дъхът му като пламък.

И сякаш парят капките безброй,

и сякаш са със лято напоени,

шумят като възторжен пчелен рой

и гонят се като листа над мене.

Най-синьото вълшебство на Бургас

са сенките, прогонили съня си.

Сред тях намирам своята и аз

и гоня я, тъй както радостта си.

1975

Недосегната

Въздухът е чер като отрова,

мътен е и страшно ме души.

Вятърът - артист и стар, и ловък -

хвърля се от кестена плешив.

Бих желала в този миг да стъпвам

в пясък побелял от доброта

длани от морето да отдръпвам,

длани побелели от солта.

Искам като прах да побелея,

бяла като брезова кора,

в сенките добри да се прелея

и да бъда като тях добра.

Щом на белотата ми посегнат

нощи като прилепно ято,

да не позволя да ме досегнат

и ме изгорят като листо.

16.11.1975

Брезите

Брезите се отърсват пак

от синьото мълчание

на своите листа

и тъмни като сенките

във листени обятия

попиват вечерта.

Разрошени от щастие,

те клони омастилени

разтърсват като в бяг

и дръзки като птиците,

плетат гнезда за вятъра

и есенния мрак.

Че слънцето, надменното,

блестящо като бял живак

по рибешки мълчи

и хората, забързани

не виждат красотата и

добрите им очи.

А вечер те отърсват се

от синьото мълчание

на своите листа

и будни като сенките,

и мойте сини сънища,

се сливат с вечерта.

Есенна вечер

Сред настръхнали дървета

с крачка бавна и предвзета

се разхожда сънен вятър

със корона от листа,

а изкаляните стъпки,

потъмнели като кръпки,

се разбягват из асфалта

и облизват есента.

А прозорците сънливи

светлините си игриви

от гърдите си издухват,

като рибешки очи

се вторачват в тъмнината

и излъчват към земята

от пердетата неспрени

електрически лъчи.

И макар че тази есен

охлади добрата песен

на дървета и прозорци,

на вериги от листа,

тя придаде на града ни

красота като в съня ми,

но живота му от лято

осоли като сълза.

Да си горещ и снажен

Улицата бяла, като котешка опашка

исклам да подръпна за измръзналия край.

Вятърът разтегнал е момчешката си прашка,

с топки сняг захвърля ме, щастлив като през май.

Колко рядко виждала съм зимата такава!

Колко рядко виждала съм своя град такъв!

С улиците, снежните, луната като брава,

с жиците, опънати от бяла снежна връв.

Може би затуй ми става толкова горещо -

устните, косите ми изтръпват като сняг.

А да си горещ и снежен е чудесно нещо.

Да си цяла снежна, ала топла пак.

25.11.1975

Една солена дупка..

Една солена дупка като кратер

погълва много блясък на звезди.

И вятърни истории моят вятър

остави и и луд като преди,

към моя дом подгонва нещо свое,

препъва се във пейките безброй

и скрива се от зениците мои.

Дали когато тръгна си оттука,

ще дойде чужди вятър да пирува -

да пие блясък, жаден като щука,

край дупката солена да лудува,

когато до прашинка я ограби,

във пясъка солен да я удави,

да литне и на чист да се преструва!

А може би морето ще я пази,

не ще заспи, за да я пази...

Лунапарк

Светлините са изплели светла кошница

и люлеят лунапарка си във нея.

И дърветата в зелените си нощници

не заспиват, а се смеят и се смеят...

По челото ми пробягват сенки алени

на усмивки и червени карамфили

и ме шарят със очите си запалени

тези малки и добри автомобили.

И от светлото си щастие изтръпнала,

напоена от вълната ярка,

аз превръщам се запалена от блясъка,

във немирна светлина от лунапарка.

1976

Удавени звезди...

Удавени звезди в морето плуват.

Солта цвета им свеж е прегорила.

Как тихо, без дори да се сбогуват,

изгубиха и светлина, и сила.

Но моето сърце ще се превърне

в гробница за тях, във пирамида

и живи, преродени ще ги върне,

узрели във плътта му като в мида

Морето се боричка...

Морето се боричка като коте

със слънцето, попило във вълните.

Как искам с този ритъм доживотен

то все да ме посреща, с дъх наситен.

Как искам все да бъде като мене -

не кротко като пролет или есен,

а лятото от своите оксижени

да дава пулс на синята му песен.

Това море за мене е светиня -

развихрено, възторжено и младо

и всяка моя болка ще угасва

пред него, щом докрай я изповядам.

Аз и морето

Безбройните разплакани черупки

докосват ме със свойта чернота,

и рачета от тъмните си дупки

проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря

и пяна във дланта ми се топи,

вибрират побелели морски пари

със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,

но тръгвам умълчана към дома

и мидите си тръгват сякаш с мене,

със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани

е сгушено соленото море.

Във сънищата мои разлюляни

то бърза да се побере.

Лятото изтече...

Лятото изтече като пееща вода.

Тежко ми е - колко много, много пих от нея.

Бели стъпки, нежни като котешка следа,

още за червената му песен пеят.

Мислите ми тръгнаха след него по света.

Може би не ще успея вече да ги върна.

В дланите ми плаче невидяна есента,

моли ме поне веднъж да я прегърна.

Но не мога - аз на лятото обрекла се веднъж

ще го чакам, ще го помня, ще му бъда вярна.

То ще дойде пак с коси от топъл дъжд,

пак дъхът му цветен ще ме парне.

Влак

Как искам да съм малък светъл влак,

по-пъстър от крилете на хвърчило.

Да чувствувам във светлия си бяг

че слънце в моя ритъм се е скрило.

Да бъде мойта гара слънчев знак,

от хиляди очи благословена.

Да бягам срещу вятъра, но пак

да върщам там мечтата си зелена.

Как искам да съм малък светъл влак.

Тогава бих посока подарила

на някого. Искри родени в бяг

от релсите. И свойта пъстра сила.

Защо не съм добър среднощен влак?!

Тогава аз на всеки бих раздала

завръщане. Но бих поела пак

по релсите на радостта си бяла.

11.2.1977

Доброта

Понякога съм толкова добра,

че цялата изтръпвам и боли ме.

И вените ми, сплетени в гора,

ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...

И скрива ме във коша си чемшира

на двора. Неизмислена игра

ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.

Тогава светли устни ме обичат.

Понякога съм златен слънчоглед,

красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.

Как рядко ми се случва да съм бяла!

Тогава искам сън да подаря

на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,

да пръсна и добри ръце да сгрея.

И дала сок на нечие стъбло,

да пазя свойта тайна, че живея!

Зимна ваканция

Тя се стопи като сняг във косите ми,

като отрязана плитка умря.

Как да я върна? Задъхват се дните ми,

търсят я, гонят я мойте утра.

Във пещерата на своето щастие

образ и тайна заравям със сняг.

После учебници грабват очите ми.

Бързат контролни, връхлитат ме пак.

Мила ваканция, пазя те, имам те

в спомени, бухнали като лоза.

Пазя те в своя хербарий на зимата

като замръзнала малка сълза!

Изгонени от час

Изгониха ни - бяхме невъзможни.

Смехът ни бе решил да ни е враг -

избухна между тестовте сложни,

разрошен и подкупващ. Даже как

завързваше добрите химикалки

с невидими конци, вълнуващ, син

и смеехме се просто неразбрали,

че не е лодка синият ни чин,

че и часовникът не е палячо

със смешен нос - голямата стрелка.

И чакахме звънеца ни - тръбача

(сами си го неракохме така).

Но строгият учител не усети

красивото на пъстрия ни смях,

приел ни в свойта алена планета,

далеч от всякаква тъга и страх.

Изгони ни - ний бяхме невъзможни.

Но в дните, в тебеширен прах,

в контролните, объркани и сложни,

аз пазя спомена за този смях!

06.05.1977

Събота

Във събота съм тъмна, неразбрана

и гъвкава, и дива като рис.

Умората, избила във каприз,

напуска ме като зарасла рана.

Училището рухва в мисълта ми -

далеч със свойте дневници, дъски.

Към мен пътуват хиляди реки,

очите ми се пълнят с цветни гами

и циганки ми дават своя ритъм.

Аз, силна като пролетна лоза,

китарата превръщам във сълза

и никого не слушам, нито питам.

Във събота съм тъмна, неразбрана

и гъвкава, и дива като рис.

Умората, избила във каприз,

напуска ме като зарасла рана -

не зная просто как да се наричам...

Но щом във понеделник облека

престилка с цвят на черната дъска,

ще бъда пак добро момиче!

08.05.1977

Понеделник

Възседнала вълшебния си жълт велосипед,

отиде си бургаската неделя:

Раздаде и последната си чаша сладолед,

патроните от пушките изстреля

във пъстрите, невинни стрелбища на Бургас,

Красив и съразмерен като схема,

събужда се в прозореца ми Понеделник. Аз,

сънлива и разрошена, поемам

все още тъй неделна. Но в ръката ми тежи

чанта, толкова учебници побрала.

А на устните ми пак припряно почва да жужи

всяка дума от урока. С обич бяла

в свойта светла класна стая като в пита златен мед

ще намеря свойта медена килия -

понеделнична и свежа, като пролетна пчела,

бързам мед по-нов и светъл да открия.

10.5.1977

Отиде си лунапарка

Аз се мъча да открия в лунапарка

моя миналогодишен малък светъл лунапарк,

като морска златна мида: бляскав, пищен, вечно буден,

спрял внезапно и щастливо пред гърба на плажа стар.

Но защо чуждеят тези тъй добри автомобили

и не спират върху мене топли лампени очи?

Като тъмна пеперуда, в миг останала без сили,

аз попадам в топла мрежа от неонови лъчи.

А отвсякъде ме гледат дръзки хубави момчета

и в очите им безбройни обещания горят.

Те, откраднали от синьото на хиляди морета,

бързат синия си нежен поглед да ми подарят.

Но предишната ми радост - светла, детска, топла, боса,

в мен умира като морски уморен среднощен фар.

Аз си тръгвам обедняла и изгарям от въпроса:

кой открадна моя малък, моя чудесен лунапарк.

1977

Там някъде...

Там някъде в облаци, в луди лози,

от мигли запазили дъх на сълзи,

от морския дом на соления рак,

от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен

(когато не е нито нощ, нито ден)

не плах, сивоок, бледосинкав и тих,

а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце

и моето момичешко пъстро сърце

вибрира в мен като щастлива пчела,

Не чакам познатото тръпно "Ела"!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,

на моите мисли блестящият рой

то грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз

попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен фонтан

изригва от мекия свод разлюлян.

А някаква матова странна зора

ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко във хиляди живи води,

в делфини, в звезди, невидени преди,

в събуждане кратко на морския фар

откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,

реален и жив като ден и въпрос,

е моят стих - трескав и толкова млад,

единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след можа живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.

Радост

От тласъка на светли асансьори,

от входове с дискретна светлина

събира свойта делничност деня

и тръгва си по залива нагоре.

Бургас потръпва съботен и влажен.

Нощ меки уморени колене

отпуска над смълчаното пране.

Припада здрач - висок, многоетажен.

И взела смях от съботните гами,

аз бързам да прекрача своя праг

и мойта радост да целуне пак

челото уморено на баща ми.

1978

Момчета

Внезапно разклонили мъжки вени

и вдигнали широки рамене,

красиви и все още несмутени

от тихо женско "да" и тежко "не",

превръщате с ръцете си изкусни

един велосипед във две крила.

Неволно ли докоснете ни с устни,

изчезвате. Не чакате "ела",

отново ваши стъпки се преплитат

със нежните ни стъпки по брега.

Пред нас животът, сочен като пита,

дъхти на мед, непипван досега.

А някъде и дене ме сънува,

жадува ме, прозрачна като мед,

във стихове ме търси и рисува

един усмихнат, влюбен в мен поет.

И счупя ли със свойта обич бяла

на детството си приказния храм,

аз своя път със неговия сляла,

най-светлата си песен ще създам!

Посвещение

В студените нощи, когато пиян

сънят се търкаля на моя таван,

когато луната тъмнее от грях,

когато увисва над мен моя страх,

обесен на острия ръб на нощта,

подавам ти своята бледа ръка -

на теб - непознатия - смугло красив,

потаен и питомен, жаден и див,

едва деветнайсет години живял,

а всичко опитал и всичко видял,

подвластен на никого, ничий, сам свой,

но тръгнал към мене и истински мой

и падал по пътя си, плакал, грешил,

но нежност момчешка за мен съхранил.

Ръката ми - властната - жадно поел,

единствено с мен ще си толкова смел!

Ела! Ще измием луната от грях!

Ще хвърлим трупа на умрелия страх,

ще пеем с тътнежния корабен глас

на морската нощ във добрия Бургас.

А после, когато тя тръгне назад

и слънцето бликне над нас благодат,

мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,

ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

Пролет

Повярвали в лудия смях на петлите,

в звъна на камбана с нестройно сърце,

взривяваме зимната броня на дните

с момичешки устни, с момчешки ръце.

Мокрее стопеният сняг по косите.

Красиви сме в джинсите от кадифе.

И чувствам как огън на кръгове скрит е

в очите ни с тежкия цвят на кафе.

Мостове, задрямали сфинксове, дюни...

Със наш седемнайсетгодишен размах

възсядаме, будим... Но кой ли целуна

косите ми светли от слънце и прах?

Дали ме докосват по светлото чело

смутените устни на дръзко момче?

А може би просто задъхана радост

в косите ми блика, в кръвта ми тече...

Вестници...

Вестници, носите светли прогнози,

дъжд обещавате, мили лъжци,

ту поезийни, ту шепнете с този

строг ваш език на добри мъдреци.

Как като счупени шепа моливи

музи плачливи, безброй имена

млъкват, щом някога бледи и сиви

строго изопнете тъкан: Война!

Вестници, мили лъжци разнокожи,

криете много зад сълзи и смях

(само дано да откриваме можем

голата истина някъде в тях!).

01.04.1979

Ето ме днес...

Ето ме днес съвършено разлистена.

Дяволска сила във жеста ми свети.

А във очите ми тайни и истини

врат като билки в магични котлета.

Дълго пих кръв от зелени насекоми.

Живо месо от издъхващо птиче

ядох. Предсказвах. На длан гледах всекиму,

за да добия сърце дяволиче.

После презрях и магии, и измислици.

Стига съм търсила - казах - наслуки.

И пожелах да ми станат орисници

всичките живи човешки науки.

Не за да бъда всевластна незнайница,

нито с човешки съдби да играя,

а да гребете от мене и никога

да не ме изгребете докрая!

Недялко Йорданов

16 плюс 16

За кой ли път по този бряг преминаха

едно момиче и едно момче,

живели по шестнадесет години,

а значи общо тридесет и две.

За кой ли път те спореха разпалено

по темата, наречена съдба,

и мислеха, че всичко са узнали,

щом знаят, че съдбата е борба.

И мислеха, че много лесно скриват

това, което крият всеки път,

но вярваха, че докато са живи,

те никога не ще се разделят.

А от безкрайно старо време знай се -

животът има свое странно Не:

шестнайсет и шестнайсет е шестнайсет,

а никога не тридесет и две.

Но има ли значение, когато

света се гледа с четири очи

и радостта е двойно по-богата,

а мъката наполовин горчи?

За кой ли път по този бряг преминаха

едно момиче и едно момче,

живели по шестнадесет години,

а значи общо тридесет и две.

Край тях се смееше незабелязано

морето, този вечен великан -

голямо като обич неизказана

и синьо като път неизвървян.

Приказка за гъстата гора

Времето изтича,

времето тече...

Палаво момиче

с палаво момче

във леса навлезли,

свиркали с уста

и не забелязали

как дошла нощта.

И така се влюбили

в своята игра,

ох! че се загубили

в гъстата гора.

Мракът ги превързал

с черния си бинт

и напразно бързали

в този лабиринт,

и напразно плачели,

викали със глас

и напразно крачели

в този късен час.

Страшно е в гората!

В тъмното току

в миг довее вятърът

нечий глас: Ку-ку!

И луната свети

с хилаво лице,

и шумят дърветата

с дълги зли ръце.

Тъй нощта ги стегнала

в своята халка

и тогаз протегнала

малката ръка

малкото момиче

и като звънче

звъннало: "Обичам те!"

в малкото момче.

И разбрали ясно, че

някак изведнъж

двамата пораснали:

тя - жена, той - мъж.

И открили точно, че

този трепет нов

не игра нарочна е,

а една любов.

И развързал мракът

черния си бинт,

и не бил тъй страшен

този лабиринт.

Тръгнали те заедно

и до днес вървят.

Трудно е, но зная -

ще намерят път.

В нашето време на трезвост...

В нашето време на трезвост

и на разумни неща

стана съвсем неуместно

да повървиш във нощта

покрай морето издраскано,

жълто от лунния лък,

да разговаряш със пясъка

и да подскачаш във кръг.

Дългият шлифер, баретката,

ласките в тъмния вход

вече не влизат във сметката

в хода на твоя живот.

В нещо дали не си сбъркал?

Стана ли нещо със теб.

Вече не вярваш във щъркел,

но и не вярваш човек.

А по средата на лодката

мачтата гола стърчи.

Ето, на пясъка охлювче

мъртво и празно мълчи.

Минали делници, где ви е

старият празничен зов?

Стана почти ежедневие

къщната наша любов.

Бръснарското ножче, жилетката,

шпионката в новия вход -

всичко туй влиза във сметката,

в хода на твоя живот.

Може ни нещо сме сбъркали

в нашия възрастен век.

Продава се вяра във щъркели!

Търси се вяра в човек!

1966

Някога, някога...

Някога, някога,

толкова някога,

колкото девет лета

на някаква уличка

с няколко думички

спря ме веднъж любовта.

Беше наистина

толкова истинска,

колкото може да е

слънцето весело,

старата есен,

старото тъжно небе.

Весели есенни кестени блеснали

ръсеха светли следи.

Златни, квадратни, невероятни -

изгряваха вредом звезди.

Странно тържествена, жертвена, женствена

беше земята под нас.

Бяхме ний истински, искрени, искащи,

мислещи само на глас.

Може би времето,

може би временно,

може би от възрастта -

няма ни улички,

няма ни думички,

няма я в нас любовта.

Може би някъде, някога, в някого

пак ще се влюбим, нали?

Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,

нещо пак ще ни боли.

Колко естествено, просто наследствено

дойде при нас трезвостта.

Весели есенни кестени, де сте вий,

де е сега любовта?

Някога, някога,

толкова някога,

колкото девет лета,

на някаква уличка

с няколко думички

спря ме веднъж любовта...

1967

Ще те накарам да се влюбиш...

Ще те накарам да се влюбиш

и не във мен, и не във него -

във вятъра и във звездите

ще те накарам да се влюбиш.

Ще ме накараш да се влюбя

във ритъма на дъждовете,

във погледа на всяка пролет

и в пролетта на всеки поглед.

Ще те накарам да се влюбиш

и не във мен, и не във него,

и не във себе си, а просто

ще те накарам да се влюбиш.

Ще ме накараш да се влюбя,

когато в любовта не вярвам,

не вярвам в теб, не вярвам в нея,

когато в себе си не вярвам,

когато просто и банално

говоря най-банални думи

и зная всичко и на всичко

вкуса съм вкусил тъй отдавна.

Ще ме накараш да се влюбя,

и не във теб, и не във нея,

и не във себе си, а просто

ще ме накараш да се влюбя.

Ще те накарам да се влюбиш

и със любов ще те накажа,

защото в мен, защото в него,

защото в себе си не вярваш.

И после в някаква аптека

ще те изпратя със рецепта,

но е направо безнадеждно

лекарство от любов да търсиш.

Ще те накарам да се влюбиш.

Ще ме накараш да се влюбя.

Ще те накарам да се влюбиш

и със любов ще те накажа.

Във неочакван и неистински...

Във неочакван и неистински,

почти невероятен час

през пясъка на всички рискове

пристигна любовта при нас.

Пристигна и букетче радост

поиска тя да ни даде,

пристигна ненадейно, гратис

и дявол знае откъде.

А ние - зли, недоверчиви -

със нея тримата вървим

и питаме се мълчаливи

къде ли ще я подслоним.

И спираме. И хлопват в мрака

две независими врати.

Но тя стои пред тях, тя чака

и като кученце скимти.

Земята слуша как затихва

обиденият тъжен вой

и няма кой да я повдигне,

да й помогне. Няма кой.

И ето - тръгва с крачки леки

нанякъде пак любовта.

А ние виждаме, но всеки

стои зад своята врата.

1967

Любов необяснима

Любов необяснима, любов невероятна,

не пухкава и зрима, не топла и приятна,

не лека и минутна,от щастие обзета

край печката уютна до плюшени пердета.

Любов необяснима, рискована и тайна,

любов необяснима, до болка всеодайна,

без никакви облаги, и ордени, и сметки,

изгаряна на клада, затваряна в решетки.

Любов необяснима, без думи и без звуци,

с разтворени зеници и стиснати юмруци,

от много любови единствено възможна,

за да останем хора в епохата тревожна.

Любов необяснима, най-истинска и свята,

прониквай във главите, навлизай във сърцата,

когато те обстрелват със бомби и куршуми,

когато те замерват със камъни и думи.

Любов необяснима и винаги нелесна,

понякога горчива, но непременно честна,

убият ли те днеска, ти утре ще възкръснеш

във чистите сърца на децата ни невръстни.

Любов необяснима, любов необяснима,

във всяка светла пролет, във всяка стращна зима,

ах, трябва да те има, да, трябва да те има,

любов необяснима, любов необяснима.

1973

Клетва

Когато нищо друго няма

във този свят, разполовен

на истина и на измама,

невярваща, ти вярвай в мен.

Дори когато те излъжа

невъзмутим или смутен,

заклевам те! и ти си длъжна,

презирай ме, но вярвай в мен.

Когато вече ни разделя

безсънна нощ и нервен ден,

във понеделник и неделя

ти непременно вярвай в мен.

Не в здравите ни златни обръчи,

в хербария ни изсушен

с реликвите на прашна обич,

не в спомена, а вярвай в мен.

Защото в битката неравна,

което водим сякаш век,

със теб сме станали отдавна

един живот, един човек.

1978

Птицата, която път ми мина

На Стефан Цанев

Птицата, която път ми мина,

кой я знай сега къде скитосва.

Един млад стрелец със карабина

стреля. Не успя. И се ядосва.

С точен план по нейните пътеки

после с мрежа някой я причака,

за да й отреже двата крака

срещу трийсет сребърника - всеки.

Друг за нея топло се загрижи,

пожела сам лично да я кръсти

и на шията й да нанниже

своя лек, като бесилка, пръстен.

Няма го закона за закрила

над такава птица безполезна.

Как да стане песента й - мила,

тиха симпатична и кафезна.

И я търсим, тъжни и свирепи,

в резерват, в хранилище, във блато

птицата, която все се цепи

от крилатото сезонно ято.

А пък тя във дън небе потъна

с острия си крак като камбана

и ни гледа с весела закана

някъде - свободна и отвъдна.

И отеква оше в нас викът,

който битието ни смущава.

Птицо, ти, която път минаваш,

кой на тебе ще ти мине път?

1985

Тя сега си отива...

Тя сега си отива,

още днес си отива.

Тази рокля е тъмна и така й отива.

Тя е малка и хитра - на лисичка прилича,

но какво да направя, като пак ме обича.

Ето, тих и разумен, приближава се края

и къде ще отиде,

аз не зная, не зная.

При кого ще отиде в тези нощи студени.

Тя ще мисли за мене,

ще си спомня за мене.

И защо една вечер

най-случайно ми хрумна

да я спра и почне любовта неразумна?

Тя сега си отива и почти е спокойна.

Тя е малка и грешна,

тя е малка и стройна.

И защо аз не мога да я спра. И не искам.

Един влаков сигнал като гларусов писък...

С нея весел ли бях,

непохватен ли,

чист ли?

Зная само, че тя все пак почна да мисли.

Тя сега е малка и хитра - на лисичка прилича,

но сега е богата -

тя вече обича.

Все едно дали мене.

Но сега точно - мене.

При кого ще отиде в тези нощи студени?

И защо аз не мога да я спра. И не искам.

Един влаков сигнал като гларусов писък...

Дамян Дамянов Обади се, любов!

Обади се, любов!

Позвъни, обади се, Любов!

Ти, която да си, намери ме!

Аз те чаках с години, готов

да запиша и номер, и име!

Ти мълча. Със години и с дни.

Ти не звънна, дори и погрешка.

Иззвъняха се сума жени -

ни една между тях ти не беше.

И напразно с писалка и лист

все те чаках... Ни глас, нито ласка.

Що цигари изпепелих

и на листа що глупост надрасках.

Пак съм сам... Обади се, Любов!

Вън вали. И април е тъй хладен.

Телефона поглеждам (в дълбок

сън заспал). А край него - кълбо

жици, жици... Контактът - изваден...

Любов

Каква магия си, каква!

С какво необяснимо чудо

владееш цялото това

човечество? Върховна лудост

или върховна мъдрост си,

щом в своя порив, в свойта жажда

ти можеш да го покосиш,

тъй както можеш да го раждаш?

Чрез тебе съществува то.

Чрез теб родено, с теб умира.

Чрез теб душата му - листо

се носи тъжно из всемира.

И този цял всемир тъй тих,

и туй листо, и този вятър

ведно събрани - туй си ти!

Да, ти, едничката, която

си вред и всякаква - кълбо

от грешна плът и дух безплътен.

Чрез теб, безсмъртнице Любов,

дори смъртта е миг безсмъртен.

"М"

Мираж? Мечта? Мраз? Мерзост? Мъст?

Не знам кое от всички е жената.

Но името й все започва с "М".

И май е всичко, сбрано във едно, тя.

И все с това проклето "М" край мен

мотае мигновената ми мъка.

Минава "М" - то в мисли нощ и ден:

"М" - мое минало, мой рай, мой пъкъл...

И мое мигновение, дошло,

отишло си във дни незабравими.

Отдавна. Вече ни добро, ни зло

ми носи то. Но неговото име

и неговата първа буква "М"

през мене като метеор премина -

в началото - "Мечта", а после - "Мъст"

и най-накрай - "Мълчание" и мнима

любов, която никога въобще

в живота ми не е била, защото,

измисляйки си всичко, щем не щем,

със "М", без "М", и денем и ноще

измисляме самите си животи.

Години - тайна обич...

Години - тайна обич, зла любов.

Огнище зло, превърнало ме в пепел.

Години - безответен, мъртъв зов,

ударил о стена... Каква нелепост.

Защо сега се срещаме? Студен

е между нас на времето сезонът.

За да си кажем само: "Добър ден!"?

Достатъчен за туй бе телефонът.

Да видим колко остарели днес

сме вече, моя бивша ми любима?

Достатъчно било би на адрес

по пощата да си изпратим снимки.

Стоим, мълчим. А помежду ни - ров.

Неузнаваеми прашинки в свят огромен.

Не се повтаря никоя любов.

Защо дойде? Да счупиш моя спомен?

Най-страшната жена...

Най-страшната жена, която може

да съществува още на света,

да люби, да не люби, да тревожи,

да бъде всякаква и всичко - туй е Тя!

Да бъде римата на всички рими

и ритъмът на всички времена.

Но ще спестя конкретното й име,

защото тя е всички. И една.

Навремето, когато я обикнах

и името й преблагослових,

огромна като свят тя в мен проникна

и стана името на всеки стих.

На любовта с любов не ми отвърна.

Та любовта ми стана нелюбов,

а името в омраза се превърна.

И го изрекох пак. Със сквернослов.

И я намразих! С толкова омраза,

че с името й кръстих всяко зло.

Но и във злото името опазих,

макар с проклятие, макар в тегло.

Накрая изличих я. И тогава

приживе я превърнах в мъртва тлен.

Осъдих я жестоко на забрава.

Завинаги. Отвсякъде. Съвсем.

... Години оттогава. Тъй огромна

забравата помежду нас лежи.

И остаряхме. Двама. Тих погром ни

разсипа. Но се сепвам: щом я помня,

то май че огънят е още жив?

Защо и днес...

Защо и днес те мисля пак с тъга?

Защо и днес те вадя пак от гроба

на своя дух и като зла шега

витае твоят образ с име Обич?

Защо въобще за теб се сещам пак?

За теб - едната сянка мигновена,

единият метеоритен знак,

светлинно врязал тъмната вселена

на моя черен, непрогледен свод?

И то - подир години, подир вечност,

и то - в един отдавнашен живот,

за който не съм сигурен сам вече,

че аз съм го живял, че мой е бил?...

... Тогава беше хубава и млада.

Сега си стара, грозна може би...

Каквато и да си, аз днес не страдам,

не плача, не будувам цяла нощ -

дори и от съня ми си излязла.

Обичаш? Мразиш? Все ми е едно!

И вече ни любов, нито омраза

към тебе във душата си тая.

И ако все пак помня твойто име,

и ако все пак помня как, коя

ми е дарила вместо рожби - рими,

то е защото точно зарад тях -

за думите ми, дадени от тебе,

за спомена, за живата мечта,

при теб дошъл бих със букет цветя.

За теб, умрял мой свят. Но - непогребан.

Любов, деца не ми роди...

Любов, деца не ми роди.

Но ми роди безброй вълнения.

Не мен - духа ми оплоди.

А той роди стихотворения.

Не бе с мен лоша, ни добра.

Душата просто ми отблъсна ти.

В илюзиите ми умря,

но в думи те видях възкръснала.

Ти тях роди - де вик, де стон,

де пък - проклятие - стенание.

Душата ти бе техен дом.

Но тъй и не разбра...

Поклон!

"Останалото е мълчание..."

Лирична археология

Пред мене зее изкоп: мойта младост.

Бездънен гроб. Огромен тъмен ров.

Жив слизам. И една след друга вадя

от дъното му сенки. От любов.

Един след други скелети огромни,

покрити с прах, със чернозем, с покой,

измъквам и не мога да си спомня

от всичките кой точно бил е мой.

Едва ги разпознавам, а се мръква.

Уж бяха на жени, а пък със страх

аз все със своя собствен ги обърквам,

все своя собствен разпознавам в тях.

И все се мъча да зарина гроба,

ала земята мърда. Под пръстта

покойница недоубита - Обич,

Любов се гърчи. Още жива, тя

пръстта наддига и излиза. Тропкат

обущата й сребърни. И мраз

в душата ми пролазва - от разкопки

май цял направен съм самият аз.

Маргарита

Тя беше първото момиче!

Тя беше първата мечта!

Тя беше първото "Обичам!".

И първата въздишка - тя!

Една разкошна Маргарита,

Родена с името на цвят,

създадена, за да накити

и без туй този китен свят.

Как я обичах, как предричах

чрез евтиния номер стар:

"обича ме" - "не ме обича" -

изкъсвах толкова листа,

съсипвах толкоз маргаритки -

цветя невинни и добри!

А тя под русите си плитки

не ме поглеждаше дори.

"Да" - "Не", "Да" - "Не" - аз късах, смятах

откъснатите листица.

И побеляваха земята,

косите, нашите сърца...

... Случайно скоро пак видях я:

ах, боже мой, какъв поврат!

Как бе възможно да увяхне

жената с името на цвят.

Напразно с поглед тъжен търсех

цветчето, плитчиците в кръг.

Листата някой бе откъснал.

Останал беше само стрък.

Видение на свещ

На Е.

Бях млад... И тя... А токът спря. Във пещ

от щастие горяхме. С ореоли

върху стените в полумрак зловещ...

Гореше тялото й като свещ

свещта бе като тялото й гола.

И вкопчени във бездиханна страст,

почти със святост, с нежност, без превземки

се любехме. А стаята край нас

бе пълна с двете сенки - тя и аз.

Тя имаше на тялото си бенка.

Като маслина. На самата гръд.

И във онези гладнички години -

за първи път докоснал женска плът -

маслини ядох. И за първи път

се чувствах сит. Сит - от една маслина.

... Но много време мина оттогаз....

Тя жива ли е? Де е? Хич не зная...

Тъмница-старост легна между нас.

И няма чудеса. И няма страст.

Светът - стъкмен като безсвещна стая.

Не, впрочем има свещ... като на гроб...

Пак гасне токът. Паля свещ, а в здрача

по нея - сълзи, бели сълзи рой.

И само моята сянка - в свършен род -

жълтее в пламъчето.... А свещта си плаче.

Обгражда ме и тъмен, и голям

всемир като маслина, като бенка.

И колкото маслината да ям,

все гладен си оставам в мрака сам...

И раснат на стената двете сенки.

Върху ръката й...

Върху ръката й блестеше пръстен,

а в съвестта ми блесваше вина.

Но все пак мъж бях аз, макар невръстен,

макар и чужда тя, все пак - жена.

Макар че беше ден, тя свещ запали.

- Ще се венчеем - каза. - Как без свещ?!

... И пръв път се венча със женско тяло

един съвсем неопитен младеж.

Омъжена за друг. Прелюбодейка.

Уж правех грях, а пък усещах страх.

Страх не от бога. И не страх библейски -

страх от самия толкоз сладък грях...

Неизразимо сладък, неизпитван!

Сред бял ден свещ гореше. Като в храм.

Тя бе икона, а пък аз - молитва.

Тя беше Ева, а пък аз - Адам.

... Но ни змия, ни - ябълка на клона.

И може би затуй от този рай

дори и господ бог не ни изгони.

Когато изгоря свещта докрай,

самият той я духна със прозявка.

И опрости той нашите лъжи.

И тъй прелюбодейната "винчавка"

във паметта години продължи...

Лека нощ!

На Л.

Ти вече си старица и вдовица.

Покрил е сняг и моята глава.

Умрели са плът, пориви, зеници,

в които пламват плътските искрици.

Плътта умря. Духът я наджива.

И този дух те връща още млада -

изящна още, още с лик красив,

дори високомерна и с това, да

не страда, че момче по нея страда -

момче, що може да й бъде син.

Ах, колко се измъчваше момчето!

Как лакомо към всеки твой разкош

поглеждаше - към онова, което

не можейки да види и на светло,

на тъмно виждаше в съня си всяка нощ...

... Сега е светло. Само светло вече...

Косите изсветляха. И денят

предълъг стана. В тази светла вечер

и двамата светлеем - светли, веччни

във свойта най-последна светлина.

Като икони сме. Нощта е лунна.

И нищо, че - добър или пък лош -

го няма вече третият между ни,

ръката ти днес само бих целунал,

прекръствайки и двама. Лека нощ!

Червена лампичка

Не бе красавица, ни пък грозница. Мойта си

къде по-млада и красива бе.

Но бе добра и тъжна. И самотница.

Поет без думи, птица без небе.

Разведена. С мъжа си. И със ласките.

С признание, със слава, суета...

Разведена със цялото си щастие.

Сама. Съквартирантка на скръбта.

Съквартирантка и хазяйка... Дирята

на всичко щом изгубех, щом бях сам

в дома, в света, отивах й в квартирата -

изгубеното да подиря там.

По тъмно. И потайно. Бледа, слабичка,

тя спускаше перденцето със страх.

И в мрака палвахме червена лампичка -

едно кандилце в тъмния ни грях.

И като в църква светлината плисваше.

Като съблечена икона беше тя.

Любов ли правехме или пък изповед?

Богослужение или пък самота?

Една самотност, но на две разделяна.

Една едничка плът, но с две души.

Неутешима бе навън вселената,

та искахме да я поутешим.

Това е. Стар грях. Нейде зад годините.

Вдън времето. Къде е днес - не знам. -

разведената... Минало - заминало.

Не мога вече да се върна там.

В самотен час пак ми се иска, само че

запътя ли се - дявол знай защо -

във мене светва в миг червена лампичка:

"Минаването забранено! Стоп!"

Влак 33

Шейсет и осма... Лятото... В полето...

(Христова възраст - тридесет и три... )

Тя бе жена. Без възраст. "Жулиета",

която даже името си скри.

А има ли значение как точно

се казваше? Защо са имена?

Запомних нея - хубава, порочна

и свята едновременно. Жена!...

Замръкнахме накрай града. В нивята...

Съвсем сами. Без дъхове дори.

Трева - цял бой... И как ни залюля тя!

И как ни залюля, и как ни скри

дори от божиите погледи - звездите...

И как със дъх на мента и на мрак

бе всичко, всичко покрай нас пропито!

Лежахме вдън тревите... Нейде влак

изсвири, изтрещя и лудо мина...

Навярно той - пробягал покрай нас,

отнесе тридесет и трите ми години,

а с тях - и неизвестната жена.

Отнесе всичко. Някъде. Далече.

Зад някакъв голям превал се скри.

И само сверката му чувам в лятна вечер.

Ах, колко влакове изпратих вече,

но никой - с номер "тридесет и три"...

Бях грозен...

Бях грозен, куц, непривлекателен.

Съдбата с лош печат дамгоса

лицето, тялото. Печата й

като каторжен белег носех,

тъй както носех мъжки зависти

и женски сутиени. В грозника

лепяха се безброй красавици,

жадуващи в стих да поникнат,

като в саксия за безсмъртия.

И, смъртен - сам, обезсмъртявах

жени, мъже. Чрез думи мъртви те

се готвят да ме надживяват.

Складират стриктно всички пръснати

писма, любовни тайнописи.

Умра ли, утре ще възкръснат те -

и сигурно света ще слисат.

И в хор съвсем доброжелателен

дори в надгробното си слово

ще се намерят куп приятели:

"... А беше куц, непривлекателен.

И с тъй неразбираем говор..."

Ерос и Танатос

Гледам се: в очите няма бодрост,

във снагата - дух, в духа ми - плам.

Туй, което беше моя гордост,

днес се е превърнало в мой срам.

Гол стърча пред свойто огледало -

пред онуй, невидимото в мен.

Боже, туй ли е предишното ми тяло?

Или в чуждо съм превъплътен?

И се борят Ерос и Танатос

в мен. И проумявам изведнъж -

само Ерос мъж е, а жена там

е Танатос, с име пак на мъж.

Да, жена си е - жена последна.

Хебава. С най-дългата коса.

Не за милване, а за коситба ледна.

В кой ли хубав ден ще ме погледне:

"Хайде! Идвам да те окося..."

Почти любовно обяснение

Ах, колко си млада, ах, колко си хубава!

От хубост - очите ми - слепи!

Само че всичко е толкова глупаво,

толкова тъжно и смешно, нелепо.

Късна е срещата, късна е жаждата...

Пред теб е светът, аз го минах...

Точно когато ти си се раждала,

бил съм на твойте сегашни години...

Точно когато ти си прохождала,

разбрал съм: не ще да проходя...

Та и да исках дори, невъзможно бе

тогаз да те стигна... Предълги, безплодни

са всичките крачки между ни, напразни са...

Пътеката е неизвървима.

По-скоро изгрев догонил би залеза,

а пролетта - мразовитата зима,

отколкото нашто напразно гонение...

... Но стой ми в живота-тъмница. Свети ми

с духа си, с лицето си, с цяла вселена.

И...

нали ще ми дойдеш на погребение?

... Дано си на мойте сегашни години.

Създадох те от обич и мъгла...

Създадох те от обич и мъгла.

Невидим образ на мираж най-видим.

Ела! Строши съня ми и ела!

Жадувам двама с тебе да отидем

далече - в оня, приказния свят,

желан от памтивека от душите -

единствен рай след дългия ни ад.

Любов се казва той.

И в него скрити

Адам и Ева, в дъното му там,

ездата на живота вечно гонят

и от галопа им свещен без свян

една след друга куп зведи се ронят.

Мечта ли си? Душа ли или плът?

Не зная. Ала знам, че кон с копита

от лудо натърпение за път

готов е да побегне и през смърт,

орисан да я смъкне от звездите.

и си търсила...

На Поли

... Ти си търсила моя адрес,

телефона, дома ми далечен...

Но защо ми го казваш чак днес?

Тъй отдавна сменени са вече.

Тъй отдавна сменени сме ний...

Ний самите! Да! Лека полека

неузнаваемо ни смени

този свят. Що вода е изтекла

между мене и теб оттогаз…

Точно тази вода е отнесла

наште образи, всеки наш глас,

телефони, врати и адреси.

Ти си търсила… Но за беда…

И за щастие, може би, знам ли,

днес голямата буйна вода

е заляла миража измамлив.

Телефони, адреси, слънца…

Безвъзвратно и без надежда.

Тя бучи между нас. Две лица,

ала други, оттам ме поглеждат.

Внезапно

На С.

Сама, невикана, нечакана,

незнайно как и откъде -

една Снежанка светка в мрака ми -

жадуваната, ти, дойде.

Аз знаех: някъде те има и

навярно през света студен

аз съм вървял към теб с незримата

обреченост, че някой ден

безименните наши пътища

и стъпки ще се пресекат.

Часът дойде да мен да бъдеш ти,

а пътят свърши. Дълъг път

между ни е лежал в мъртвилото.

Та ето ни със теб сега

един до друг и аз в безсилие

мълча във смут, мълча в тъга.

Не знам дали са нужни думите…

О, и без техния брътвеж

говорещото ми безумие

отлично ти ще разбереш.

От чувства и от мисли...

ОТ ЧУВСТВА И ОТ МИСЛИ ТЕ ИЗВАЯХ

Съзирах те навред, във всяко нещо.

Но ти не беше същата, оная,

която всеки ден и вредом срещах.

Ти беше друга: много по-различна,

по-нежна, по-красива, по-... злокобна.

Но в тебе аз онази все обичах:

измислица, на живата подобна.

Бъди каквато щеш. Нима е важно

каква си всъщност - грозна ли, красива?

По-важното е, че дори миражна

ти можеш моя хубав свят да раждаш.

Но никога - да го убиваш...

На жена ми

От спомени не ме ревнувай!

Не ме ревнувай от жени,

които, и да съществуват,

са вече в миналите дни.

Или пък в миналите нощи.

Да, аз ги помня до една.

А, може би, и те - мен още,

щом пак се връщат... Но - в съня.

Минават като сенки смътни

през неговия бял екран

и ми пошепват: "Ти си пътник!

Нима към глухия безкрай

се готвиш сам да отпътуваш

така - без никоя от нас

на тръгване да се сбогуваш?"

... И тъй - една подир една

минават и ръка подават.

И - само толкова, уви.

Една едничка все забравя

да дойде и ме поздрави.

Една единствена, която

върви към всекиго насам

и на главата, и в ръката

си носи по една коса...

Едната - бяла. До петите.

А другата - блести, звъни.

Зла, стара, грозна... Но не пита...

И е от всичките жени

най-страшната. От нея с право

ревнувай ме. И в сън нелеп

тя срещне ли ме, знай, тогава

завинаги ще те оставя...

Но дотогава - само с теб.

Дом

Какъв висок, какъв красив! Посегнал

да стигне слънце и небе-кубе!

Не покрив - връх! Отвън ли го погледнеш,

да ахнеш. Не човеци земни - в него

живеят вътре слънце и небе!

Самото щастие живее сякаш вътре!...

... Не бързай, братко-минувач, в захлас

да се възстрогваш. Зад изящно-мъртва

фасада - блян, и със живот разкъртен -

под този покрив-връх живея аз!

Живея сам сред толкоз блезке хора!

За обич гладен и от обич сит!

Със дух свободен - от стени затворен.

Бедняк с пари и богаташ-прозорец,

зад който цял свят в един двор е скрит.

Осъмвам и замръквам с двете мокри

очи от щастие, че земното кълбо

е тук, във стаята, в листа ми, в този молив.

Да, предпочитам аз любов без покрив,

отколкото - ах! - покрив без любов!

Отговор

"Аз съм ти слепия случай,

ти си ми редкия жребий..."

... Боже, каква благозвучност!

Колко ехидно вълшебство

в изящните строфи си сбрала!

И колко и мъдро, и точно

се лее от край до начало

шегата, с която уж почваш:

нешеговита идея.

Прости ми, цитирам по памет:

"В твоята сянка живея..."

Сянка ли? То слънце няма -

за сенки ще ми разправяш.

По-вярно за да излезе,

кажи си го просто направо:

"Аз птица бях. Ти бе кафеза.

Аз бях свобода, ти - окова...

Крилата ми върза, заключи

вратата на клетката..."

Слово

лесно в рими реди се.

Но мой ред е сега. И слушай!

Да, точно тъй - беше ти птица,

но във кафеза задушен,

някога - много те моля,

спомни си и точно, и всичко! -

по своя, а не - моя воля

ти влезе сама, божа птичко!

И все пак, щом клетката стара

бях аз, то ключът й вълшебен

първо изскърца в кофара,

а после потъна. Но в тебе.

Да, "Ти си ми слепият случай"

и си ми... Как бе?... Не е ли

все едно. Тясно. Зло. Скучно.

Но - няма как... Късно. А ключът?...

Нехайни деца са го взели...

Аз съм ти камък...

Аз съм ти камък на шията -

скъсай въжето, хвърли ме!

Тегля те, суча те, вия те

с тежест неудържима.

До кръв е ранена и пламнала

от камъка твойта плът, знам, но

само че вече и камъкът

от твойто въже малко пламна.

Строши се, нафраска се с ръбове,

изрони се, рухна злокобен.

А бе скъпоценен, без жлебове...

И кой го направи надгробен?

Кой смля го във хромела, лудия?

Кой в трошлек докрай го разнищи?

Отвръх небесата на чудото

кой ритна го в трапа от нищо?

Аз съм ти камък на шията.

Но ти си ми в него въжето.

Хвърли ме. Спаси ме. Строши я там

брънката зла и проклета!

От мен отърви се, захвърляй ме.

Но първо кажи ми, но право,

примка или пък огърлица

от мойто въже си направи?

Достатъчно ме водиш...

Достатъчно ме водиш по земята

във всяка крачка, вечно, нощ и ден,

достатъчно и в стъпката, която

без теб не сторил бих с нозе сакати,

ме съпровождаш. Но в листа - недей!

Там мога сам! Там и без помощ чужда

"вървял" съм цял живот. И ще вървя.

Там от водачи просто нямам нужда.

И воденето само гняв събужда

във мойте не недъгави слова.

Там всеки ред от моя кръв е парен.

Там всяка буква в гняв или покой

изписани са с мой живот, - изгарян

от моя болка, смях... Бездарен, дарен,

светът във този лист е само мой!

Достатъчно си вътре в мен във всичко.

От думите ми, волните, излез!

И не припарвай в тях! Душа самичка

в миг онемява като мъртва птичка,

усетят ли крилете й кафез.

Разбягаха се...

Разбягаха се всичките илюзии,

отидоха си всичките фантазии.

Потънаха във миши дупки "музите".

(Ах, как им поувяхнаха съблазните!

И как им поокапаха и листите,

и пъпките по клоните им, нежните!)

Зорадстваш ли? Да, само ти единствена

остана тук, при мене, след метежа им.

Остана същата, непроменената,

каквато си на снимката ни сватбена,

за разлика от тях - несъстарена ти,

ти - делничната, ти - невдъхновената...

... Сложи трапезата... и да обядваме.

Любов без покрив

До покрив вдигаме къщя.

На покрив - риза бяла, мокра

от пот... А бедната душа

се носи по света без покрив.

И в тъмен час, и в тъжен час,

обидена или сърдита,

се носи тя далеч от нас,

и все за своя покрив пита.

Не просто покрив, а покров

небето става върху нея.

И скита тъжната любов

с илюзията, че живее.

Подай ръка, изтрий очи -

очи от толкоз обич мокри.

И нека двама помълчим

под този сладък и горчив

син небосвод - любов без покрив.

Не се привързвай...

Не се привързвай никога към нищо!

Привързването е окова скъпа!

Тя дава дом, жена, деца, огнище,

ала в замяна - тежка пранга - дърпа!

Тя дава много, но отнема всичко.

Покой ти дава. И блага големи.

С уют те топли. Гали те с ръчички,

които за свободен нямат време.

Със благини най-едри и най-дребни

отрупва те цял, ала във замяна

духа ти и плътта така обсебва,

че по-добре изобщо да ги нямаш!

Не се привързвай никога към нищо!

Привързването мислиш за удобство,

а то е грижа, дето те разнищва,

а то не е живот, а живо робство!

Шегувам се, разбира се, да, вятър!

Човек вкован се ражда и умира!

Най-тежката окова - свободата -

най-зле го оковава - за всемира!

Добър вечер...

Добър вечер, госпожа Самотност!

Както виждаш, нямаш избор друг,

ти - вдовица на безброй работни,

в труд улисани мъже в живота,

тази вечер аз съм ти съпруг.

Ти си ми съпруга. Пак сме двама.

Заповядай в замъка ми бял!

И бъди най-прелестната дама

между всички други, що ги няма

в този тъжно-смешен карнавал.

Запали си, ако пушиш. И ме

разтуши със виц, със комплимент.

Дрънкай думи невъобразими.

Всичко друго, само не кани ме

да танцувам - малко съм вдървен.

Малко нещо в танците ме няма.

Други танци дълго аз играх.

Страшни танци. Луди. Не за двама.

В тях душата донавехнах само

и в краката доосакатях.

Измисли си име: Мими, Нели.

И поне така им отмъсти!

Бяха твои двойнички, приели

твойте гласове, лица... умрели.

Да, умряха те. Остана ти.

Ти, голяма колкото живота.

Колкото самия необят.

В стаята е тихо и страхотно.

Добър вечер, госпожа Самотност.

С женско име, с мъжки образ - Свят.