Недялко Йорданов

16 плюс 16

За кой ли път по този бряг преминаха

едно момиче и едно момче,

живели по шестнадесет години,

а значи общо тридесет и две.

За кой ли път те спореха разпалено

по темата, наречена съдба,

и мислеха, че всичко са узнали,

щом знаят, че съдбата е борба.

И мислеха, че много лесно скриват

това, което крият всеки път,

но вярваха, че докато са живи,

те никога не ще се разделят.

А от безкрайно старо време знай се -

животът има свое странно Не:

шестнайсет и шестнайсет е шестнайсет,

а никога не тридесет и две.

Но има ли значение, когато

света се гледа с четири очи

и радостта е двойно по-богата,

а мъката наполовин горчи?

За кой ли път по този бряг преминаха

едно момиче и едно момче,

живели по шестнадесет години,

а значи общо тридесет и две.

Край тях се смееше незабелязано

морето, този вечен великан -

голямо като обич неизказана

и синьо като път неизвървян.

Приказка за гъстата гора

Времето изтича,

времето тече...

Палаво момиче

с палаво момче

във леса навлезли,

свиркали с уста

и не забелязали

как дошла нощта.

И така се влюбили

в своята игра,

ох! че се загубили

в гъстата гора.

Мракът ги превързал

с черния си бинт

и напразно бързали

в този лабиринт,

и напразно плачели,

викали със глас

и напразно крачели

в този късен час.

Страшно е в гората!

В тъмното току

в миг довее вятърът

нечий глас: Ку-ку!

И луната свети

с хилаво лице,

и шумят дърветата

с дълги зли ръце.

Тъй нощта ги стегнала

в своята халка

и тогаз протегнала

малката ръка

малкото момиче

и като звънче

звъннало: "Обичам те!"

в малкото момче.

И разбрали ясно, че

някак изведнъж

двамата пораснали:

тя - жена, той - мъж.

И открили точно, че

този трепет нов

не игра нарочна е,

а една любов.

И развързал мракът

черния си бинт,

и не бил тъй страшен

този лабиринт.

Тръгнали те заедно

и до днес вървят.

Трудно е, но зная -

ще намерят път.

В нашето време на трезвост...

В нашето време на трезвост

и на разумни неща

стана съвсем неуместно

да повървиш във нощта

покрай морето издраскано,

жълто от лунния лък,

да разговаряш със пясъка

и да подскачаш във кръг.

Дългият шлифер, баретката,

ласките в тъмния вход

вече не влизат във сметката

в хода на твоя живот.

В нещо дали не си сбъркал?

Стана ли нещо със теб.

Вече не вярваш във щъркел,

но и не вярваш човек.

А по средата на лодката

мачтата гола стърчи.

Ето, на пясъка охлювче

мъртво и празно мълчи.

Минали делници, где ви е

старият празничен зов?

Стана почти ежедневие

къщната наша любов.

Бръснарското ножче, жилетката,

шпионката в новия вход -

всичко туй влиза във сметката,

в хода на твоя живот.

Може ни нещо сме сбъркали

в нашия възрастен век.

Продава се вяра във щъркели!

Търси се вяра в човек!

1966

Някога, някога...

Някога, някога,

толкова някога,

колкото девет лета

на някаква уличка

с няколко думички

спря ме веднъж любовта.

Беше наистина

толкова истинска,

колкото може да е

слънцето весело,

старата есен,

старото тъжно небе.

Весели есенни кестени блеснали

ръсеха светли следи.

Златни, квадратни, невероятни -

изгряваха вредом звезди.

Странно тържествена, жертвена, женствена

беше земята под нас.

Бяхме ний истински, искрени, искащи,

мислещи само на глас.

Може би времето,

може би временно,

може би от възрастта -

няма ни улички,

няма ни думички,

няма я в нас любовта.

Може би някъде, някога, в някого

пак ще се влюбим, нали?

Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,

нещо пак ще ни боли.

Колко естествено, просто наследствено

дойде при нас трезвостта.

Весели есенни кестени, де сте вий,

де е сега любовта?

Някога, някога,

толкова някога,

колкото девет лета,

на някаква уличка

с няколко думички

спря ме веднъж любовта...

1967

Ще те накарам да се влюбиш...

Ще те накарам да се влюбиш

и не във мен, и не във него -

във вятъра и във звездите

ще те накарам да се влюбиш.

Ще ме накараш да се влюбя

във ритъма на дъждовете,

във погледа на всяка пролет

и в пролетта на всеки поглед.

Ще те накарам да се влюбиш

и не във мен, и не във него,

и не във себе си, а просто

ще те накарам да се влюбиш.

Ще ме накараш да се влюбя,

когато в любовта не вярвам,

не вярвам в теб, не вярвам в нея,

когато в себе си не вярвам,

когато просто и банално

говоря най-банални думи

и зная всичко и на всичко

вкуса съм вкусил тъй отдавна.

Ще ме накараш да се влюбя,

и не във теб, и не във нея,

и не във себе си, а просто

ще ме накараш да се влюбя.

Ще те накарам да се влюбиш

и със любов ще те накажа,

защото в мен, защото в него,

защото в себе си не вярваш.

И после в някаква аптека

ще те изпратя със рецепта,

но е направо безнадеждно

лекарство от любов да търсиш.

Ще те накарам да се влюбиш.

Ще ме накараш да се влюбя.

Ще те накарам да се влюбиш

и със любов ще те накажа.

Във неочакван и неистински...

Във неочакван и неистински,

почти невероятен час

през пясъка на всички рискове

пристигна любовта при нас.

Пристигна и букетче радост

поиска тя да ни даде,

пристигна ненадейно, гратис

и дявол знае откъде.

А ние - зли, недоверчиви -

със нея тримата вървим

и питаме се мълчаливи

къде ли ще я подслоним.

И спираме. И хлопват в мрака

две независими врати.

Но тя стои пред тях, тя чака

и като кученце скимти.

Земята слуша как затихва

обиденият тъжен вой

и няма кой да я повдигне,

да й помогне. Няма кой.

И ето - тръгва с крачки леки

нанякъде пак любовта.

А ние виждаме, но всеки

стои зад своята врата.

1967

Любов необяснима

Любов необяснима, любов невероятна,

не пухкава и зрима, не топла и приятна,

не лека и минутна,от щастие обзета

край печката уютна до плюшени пердета.

Любов необяснима, рискована и тайна,

любов необяснима, до болка всеодайна,

без никакви облаги, и ордени, и сметки,

изгаряна на клада, затваряна в решетки.

Любов необяснима, без думи и без звуци,

с разтворени зеници и стиснати юмруци,

от много любови единствено възможна,

за да останем хора в епохата тревожна.

Любов необяснима, най-истинска и свята,

прониквай във главите, навлизай във сърцата,

когато те обстрелват със бомби и куршуми,

когато те замерват със камъни и думи.

Любов необяснима и винаги нелесна,

понякога горчива, но непременно честна,

убият ли те днеска, ти утре ще възкръснеш

във чистите сърца на децата ни невръстни.

Любов необяснима, любов необяснима,

във всяка светла пролет, във всяка стращна зима,

ах, трябва да те има, да, трябва да те има,

любов необяснима, любов необяснима.

1973

Клетва

Когато нищо друго няма

във този свят, разполовен

на истина и на измама,

невярваща, ти вярвай в мен.

Дори когато те излъжа

невъзмутим или смутен,

заклевам те! и ти си длъжна,

презирай ме, но вярвай в мен.

Когато вече ни разделя

безсънна нощ и нервен ден,

във понеделник и неделя

ти непременно вярвай в мен.

Не в здравите ни златни обръчи,

в хербария ни изсушен

с реликвите на прашна обич,

не в спомена, а вярвай в мен.

Защото в битката неравна,

което водим сякаш век,

със теб сме станали отдавна

един живот, един човек.

1978

Птицата, която път ми мина

На Стефан Цанев

Птицата, която път ми мина,

кой я знай сега къде скитосва.

Един млад стрелец със карабина

стреля. Не успя. И се ядосва.

С точен план по нейните пътеки

после с мрежа някой я причака,

за да й отреже двата крака

срещу трийсет сребърника - всеки.

Друг за нея топло се загрижи,

пожела сам лично да я кръсти

и на шията й да нанниже

своя лек, като бесилка, пръстен.

Няма го закона за закрила

над такава птица безполезна.

Как да стане песента й - мила,

тиха симпатична и кафезна.

И я търсим, тъжни и свирепи,

в резерват, в хранилище, във блато

птицата, която все се цепи

от крилатото сезонно ято.

А пък тя във дън небе потъна

с острия си крак като камбана

и ни гледа с весела закана

някъде - свободна и отвъдна.

И отеква оше в нас викът,

който битието ни смущава.

Птицо, ти, която път минаваш,

кой на тебе ще ти мине път?

1985

Тя сега си отива...

Тя сега си отива,

още днес си отива.

Тази рокля е тъмна и така й отива.

Тя е малка и хитра - на лисичка прилича,

но какво да направя, като пак ме обича.

Ето, тих и разумен, приближава се края

и къде ще отиде,

аз не зная, не зная.

При кого ще отиде в тези нощи студени.

Тя ще мисли за мене,

ще си спомня за мене.

И защо една вечер

най-случайно ми хрумна

да я спра и почне любовта неразумна?

Тя сега си отива и почти е спокойна.

Тя е малка и грешна,

тя е малка и стройна.

И защо аз не мога да я спра. И не искам.

Един влаков сигнал като гларусов писък...

С нея весел ли бях,

непохватен ли,

чист ли?

Зная само, че тя все пак почна да мисли.

Тя сега е малка и хитра - на лисичка прилича,

но сега е богата -

тя вече обича.

Все едно дали мене.

Но сега точно - мене.

При кого ще отиде в тези нощи студени?

И защо аз не мога да я спра. И не искам.

Един влаков сигнал като гларусов писък...